Д-р Страхил Василев: Всеки, който е мотивиран да бъде добър лекар и да се развива в България, може да го направи

Д-р Страхил Василев за втора поредна година получава наградата за постижения в овладяването на знания в областта на медицината и биологията на фондация „Еврика“ на името на акад. Методи Попов. Д-р Василев завършва медицина в Медицинския университет-София. Отскоро младият лекар е специализант в кардиологичното отделение на „УМБАЛ Аджибадем Сити Клиник Сърдечно-съдов цетър“. Разговаряме с него за избора на професия, за предизвикателствата в сферата на кардиологията и една друга негова страст – музиката.

Д-р Василев, как медицината стана Ваша професия?

При мен медицината не беше избор от ранна възраст и насочването ми към нея не се случи както е при част от моите колеги – още от деца да мечтаят да станат лекари. Насочих се към тази професия в 12-ти клас и в този ред на мисли тя беше доста осъзнат избор, още повече аз идвам от лекарско семейство – баща ми е лекар, майка ми е магистър фармацевт, в семейството има и други лекари, така че аз по един или друг начин винаги съм бил свързан с медицината. Но определено този избор беше преценен и осъзнат, с всички плюсове и минуси на професията и това, в което се впускам. Още в първите месеци на обучението ми по медицина разбрах че е изборът ми не е грешен и в нито един момент не съм съжалявал за него.

А защо избрахте кардиологията за своя специалност?

Истината е че избрах кардиологията подобно на медицината – по бих казал, заобиколен път. Никога не съм си мислил че именно кардиологията ще е нещото с което ще се занимавам. В началото започнах с идеята за хирургия, известно време посещавах хирургични отделения и доброволствах там, участвах в операции, но с времето осъзнах, че може би това не е моето прозвище и професионално развитие. В трети курс, мотивиран от няколко интервюта на професор Иво Петров, които бях гледал по телевизията, реших да опитам дали кардиологията не е моето място и взех решение да отида при него и да се представя. Може би донякъде точно в този ден съм имал и късмет, защото той, без да ме познава ме прие и ми даде възможност да се уча от него и целия екип и аз реално още от трети курс започнах да доброволствам в болницата, в която в момента съм и специализант. Първоначално бях болногледач, както работят известна част от колегите, след това доброволствах, като студент работих като лекар-ординатор и впоследствие вече като специализант. Това, което си спомням още от първия ден в болницата беше, когато се качих в отделението при доктор Мартина Владова – тя беше с пациент, който беше извън ритъм и на когото беше приложено така нареченото кардиоверзио. Когато човекът се събуди, разказа, че две години никой не е успял да възстанови нормалният ритъм на неговото сърце, беше доста прочувствен и благодарен. Това нещо много ми повлия и може би беше нужната частичка, която запали истинския интерес в мен към специалността – кардиологията.

Отговори ли кардиологият на вашите очаквания от периода на обучението Ви и къде се размина с тях?

Като цяло кардиологията надхвърли значително моите очаквания. Съществува представа, че кардиологията е по-клинична, амбулаторна специалност. Да, тя е такава, но напоследък все повече напредва от инвазивна гледна точка и още повече от електро-физиологична – разделът на кардиологията, който се занимава с ритъмно-проводните нарушения на сърцето. Аз лично съм се ориентирал именно към този дял на кардиологията. Това е нещо, за което според мен не се говори достатъчно. Така че ако мога да обобщя – кардиологията дава много пътища на развитие в различни сфери на заболяванията в цялата сърдечно-съдова патология.

Вие сте носител за втора поредна година на наградата „Еврика“ за овладяване на знания в областта на медицината и биологията на името на акад. Методи Попов. Бихте ли разказали малко повече за това отличие?

Аз имам щастието да стана за втори път лауреат на фондация „Еврика“, което смятам за невероятнo обществено и професионално признание. Това, с което кандидатствах, бяха всичките публикации, които съм правил, разбира се с помощта на екипа, с който работя. Научните разработки са в сферата на кардиологията и по-конкретно на аортните патологии и тяхното лечение с минимално инванзивни терапии, както и електрофизиологичните изследвания. Бих искал да кажа, че подобни организации помагат действително на младите, защото не само дават тласък и мотивация, но и пример за развитие. Аз също се надявам да съм дал пример на по-младите от мен колеги, които да следват ако не моя път, то своя личен и да съм успял да ги мотивирам да се развиват в сферата, която са избрали.

Напоследък все повече се говори за нуждата от задължително продължаващо медицинско обучение. Вие как оценявате възможностите на надграждане на квалификацията у нас?

Според мен това е от ключово значение, защото медицината се развива със скоростта на светлината, ако не и по-бързо, особено някои нейни дялове. Човек и непрекъснато да чете, пак не може да се каже, че е изцяло запознат с всички новости. Факт е, че в чужбина продължаващото медицинско обучение е задължително – там непрекъснато се правят конгреси, които за разлика от българските, са с практическа насоченост към всичко най-ново. Не искам да кажа, че нашите не са, но съм на мнение, че има какво да се подобри. Също така там едно участие е не просто „фиктивно“, а е обвързано с практическа насоченост и научни разработки, които после се обсъждат и това на практика реално помага в клиничната работа на лекарите. Така се събират и т.нар. CME точки (Continuing Medical Education). По този начин участниците на тези конгреси могат да сравнят кой докъде е в медицината и да се запознаят с най-новите насоки и подходи. Всичко това е нещо, което може да се подобри в България – да се правят повече конгреси с практическа и научна насоченост, които да предоставят новостите във всяка сфера на медицината, да се правят качествено и да са обвързани с тези на Запад. Тоест, да не лежим само на нашите си успехи – които факт, не са малко, но трябва да ги съпоставяме с тези в Европа.

Имате ли лични наблюдения в тази посока, участвал ли сте в подобни конгреси извън страната?

Благодарение именно на стипендията на фондация „Еврика“ миналата година успях да се класирам и да отида на обучение по ехография към Европейското дружество по кардиология, което, забележете, беше в Сърбия. Бих казал, че там видях и научих много, но това, което ми направи впечатление е, че нашите специалисти не отстъпват по никакъв начин на сръбските ехографисти кардиолози, дори бих казал, че имаме и по-добри. Повече внимание обаче мисля, че е добре да се насочва от българските специалисти към западния опит. Знам, че това е свързано с общуване с колеги от западноевропейски страни, с колаборация с различните дружества, но би могло да донесе голяма „обратна връзка“ и обогатяване на знанията. Надявам се, че това може да се подобри в бъдеще от младите колеги у нас.

Валиден ли е все още проблемът със специализацията пред младите лекари в България?

Като цяло съм на мнение, че въпреки многото проблеми у нас, медицината и възможностите за специализация не са на толкова лошо ниво. Факт е обаче, че местата са малко, отпускат се трудно, но при желание, при доброволчество и запознаване с екипите в дадена болница, шансът е по-голям. Безспорно това е минус и не е редно да е така, но към момента положението е такова. Ключово пред младите лекари у нас е постоянството и търпението – това са двете най-важни неща, с които трябва да се въоръжат. Не може на година да завършват 600 души и да се отпускат далеч по-малко места. Има и друг факт, свързан с недостига на лекари по определени специалности. Недостиг има не защото специалността не е хубава, а просто защото е много ниско платена, а причината е, че разликите между отделните клинични пътеки са огромни. Много по-добре е да бъдеш един хирург, отколкото да бъдеш пулмолог, например. Защо да бъдеш пулмолог, след като там клиничните пътеки са доста по-евтини, съответно заплащането е по-малко и съответно интересът намалява. И когато в цялост интересът се насочи към около десет специалности, там места няма, а в другите има, но за сметка на това липсва интерес.

Това означава ли, че цялостно системата на клиничните пътеки у нас изкривява кадрово сектора?

Според мен клиничните пътеки не са най-добрият вариант за системата и от там идват всички проблеми – просто заплащането не се прави по правилния начин. В този смисъл, да, системата има “пръст” в липсата на медицински кадри.

Къде виждате своето професионално развитие?

Имах късмета да попадна на правилното място за мен, на правилните хора, ментори и екип и за момента виждам своето бъдеще в България. Признавам, че съм обмислял и варианти за чужбина, но на този етап съм удовлетворен от работата си, от колегите и възможностите, които те ми дават. Честно казано, вярвам, че всеки, който е истински мотивиран да бъде добър лекар и да се развива в България, може да го направи. Не е лесно, трябва да се жертва много, но е възможно.

Вие имате свое музикално хоби, а именно – китарата. “Срещат” ли се музиката и медицината все още в живота Ви?

Определено да. Не трябва да забравяме, че музиката може да бъде и лечител. В миналото в Китай терапията чрез музика е била дори изучавана и прилагана като метод за лечение. Музиката винаги е била част от моя живот и със сигурност ми помага да почивам и релаксирам. 

Полина Тодорова

Източник на новината: https://medicalnews.bg//